Има няколко неща, които трябва задължително да се кажат всеки път, когато се отвори дума за Вероучение.
Неслучайно използвам тази дума, защото другият евфемизъм, избран и по светски профанизиран, за да удовлетвори широките полюси от вероизповедания, конфесии и подозрителни клерикални субекти, събужда повече социална тревожност, отколкото създава среда на политическа търпимост и климат на толерантност в най-разпространената ѝ форма, тази на суицидно неглижиращия своите собствени корени в религиозен план домакин. Мулти-култи модела доказано не работи, мисля че за всеки човек с критично мислене, който не вярва на номенклатурната и лишена от състрадание, а и от благовестие, мантра: «Европа има капацитет да се справи с бежанската криза», знае това.
Започвам отдалеч, но не мога да спомена моите лични спомени от дълбокия соц, в който, докато бях на тренировка по тенис на бургаския корт, при един по-силен удар наскоро подареното ми кръстче изскочи от фланелката. Към мен тогава се приближи някакъв батко със сини гуменки и анцуг, грижливо натъпкан в чорапите му. Той хвана кръстчето ми и изкрещя:
– Какъв е тоя кръст, бе, изрод!?
Разказвам това по няколко причина, първо за да направя паралел между тогава и сега, като нищо добро не мога да кажа в полза на днешния ден. Поне по този въпрос! Нещата не са кой знае колко по-свободни и ако някога добре развитата социална система съблазняваше и едновременно с това аргументираше безбожието, днес го караме само на постулати, родени от съвременния евроатлантизъм, които крещят в лицето на детето:
– Училището не е църква!
Крещят, между другото, същите! Тези, които са отраснали в строго комунистически семейства, конформиращи се, и тогава и сега, с официалната идеология и силно вярващи, че самокритиката на партийното събрание е далеч по-прогресивно занимание пред разкаянието. Разкаяние, което всеки въцърковен, покайвайки се, в състояние на дълбок анализ на собственото си поведение, на дълбока изповед, изобщо, и надмогване на гордостта и всичките и сложни методи за рационализация и оправдание на поведението ти, а и в осъзнаване на твоето място в цялото творение, в космоса и вселената, пред Метафизичния коректив Бог, който не само присъства като Създател и Творец, но и като Троична личност, комуникираща с теб. В осъзнаването на вярата именно като част от отговорността, характерна за едни междуличностни отношения, в който ти носиш ангажимент пред Някой конкретно! Не пред абстрактната Вселена, а пред Него.
Именно в такива едни междуличностни отношения, търсещият себе си човек, който се старае да преодолее своето падение, злоба, разрушителните си действия, изобщо всичките си грехове, които днес наричаме «лоша култура», за да развие своите добродетели и да се опита да бъде по-съвършен, като се старае, естествено, да не се възгордее от това.
Неслучайно използвах словосъчетанието «лоша култура», защото ние формално сме приели тази опаковка като нещо само по себе си. Финално! Като факт, който съществува извън контекста на ценностите, които са го формирали и на които той е еманация. Затова е важно да учат децата Вероучение, за да осъзнаят, че цялата култура, чиито плодове днес бере, с всички произтичащи забележки, разбира се, нашата цивилизация, като култура на отношения в идеалния им вариант, е плод именно на идването на Христос.
На Християнството!
На тази доктрина, която тотално променя света, междуличностните отношения, институционалните, съдебно-юридическите, които колкото и да почиват на римското право, съществуват в хипотезата на християнската любов и състрадание. Изобщо цялата днешна европейска култура, която, разбира се, по много причини ерозира сега, но във вида, в който буди възхищение и привлича хора от много култури и вероизповедания извън нея, е плод именно на християнския мироглед.
Алчността, като част от западния икономически модел, стимулиращ желание да притежаваш повече материални блага, както и промискуитетната консумация на другия като обект, инструментализацията му, светската суета, отново като стимул за икономически растеж, не са част от тази християнска доктрина, те са строго осъдени, и единствено конфесионалното възпитание в устоите на тези православни-християнски добродетели, може да възпре самоунищожителния устрем на обществото. Нищо друго! Нито обществения контрол, нито репресивния апарат, нито силовите методи, нито законовата база…
Затова е важно, без значение дали аз, ти, той или онзи, ще преживее метаноята* и с духовния прелом ще търси редовна връзка с Бог в храма, защото това са субективни усещания и всеки има свобода на волята да ги следва или не и изобщо да ги избира, но е важно днешният човек, дали от тази култура, роден тук от номинално православни родители, или пък такъв, дошъл с близките си отвъд, воден от желанието си да развие професионалните си качества, или да консумира спокоен, мирен и финансово стабилен живот, но всеки трябва да осъзнае плод на какво е статуквото, в което пребивава. Фундаментът на културната среда, към която се стреми и в която желае да пребивава! Или от която е част по независещи от него причини, като раждане, примерно.
Тази цялата среда, цялата цивилизация евроцентрична, е стъпила върху своите християнски корени.
Това е християнската цивилизация! Затова е важно едно дете да проумее тази си принадлежност и пред него да бъде очертана буквално историята на християнския догмат, който, развивайки се в църковната си история, формира и днешната цивилизация, която стъпва върху него и неотменно в годините взаимодейства, въпреки постоянните си флиртове с нови култури, други цивилизации и вероизповедания. Важно е тази линейна крива да бъде разтеглена като строителна ролетка пред едно дете, за да осъзнае то и себе си като плод на тази религиозно-културна парадигма. Своите мисли, своите реакционни бунтове, повтарящи познатите пасажи от Писанието, философският антагонизъм на интелектуалната гордост, феноменът на т.нар. Просвещение, което отваря света към консуматорското общество и изобщо целият исторически, културен и цивилизационен път, който е извървян от днешният европейски човек, преосъществяващ себе си. Валидиращ се, заявявайки желанията си, мечтите си и тревогите си, твори в параметрите на тази религиозна доктрина, върху основата, която тя е поставила като фундамент на днешното.
Това трябва да бъде разбрано много добре от всяко дете, живеещо в тази държава. От всяко дете, живеещо в Европа изобшо, без значение към коя конфесия, към кое вероизповедание, принадлежи, кой език му е майчин, защото цивилизацията, чиито достойнства то консумира, са плод именно на християнското учение! Това е християнска цивилизация!
И ние трябва да имаме смелостта да го заявим без тревога, че това ще обиди някого или че ще наруши нечии права. Защото ние не бива да режем корените на нашата култура, намиращи се в Христовото Слово и сами да подкопаваме собствената си цивилизация, гърчейки се от неудобство пред агресията на невежите!
Затова децата трябва да знаят! Изборът на свободната им воля от там насетне е в техни ръце. Наша отговорност обаче е да ги научим на това:
Европа е християнство!
България е православие!
Българският език е създаден в този сложен, многопластов и дълбоко философски синтез, за да се преведе високият лингвистичен стил и етимологична дълбочина на Божието слово! От там реално започва и съвременна България, от Църквата и православието!
*метаноя – обръщане, покаяние – б.р.
