---

 

Може ли една империя, изчезнала преди повече от пет столетия, да продължава да определя националното самосъзнание и политическите амбиции на съвременните народи? И защо държави, които векове наред са принадлежали към една цивилизационна общност, днес толкова често противопоставят историческите си разкази?

---

Тези въпроси са в центъра на разговора на Иван Стамболов с историка проф. Диана Мишкова, директор на Центъра за академични изследвания в София. Поводът е книгата ѝ „Съперничещите си Византии“ (Rival Byzantiums), издадена на английски през 2022 г. от университета в Кеймбридж.

Изследването не се занимава толкова с действителната история на Източната Римска империя, колкото с представите за нея, създадени от историците на България, Гърция, Сърбия, Румъния и Турция. Оказва се, че тези представи не само се различават, но и претърпяват драматични изменения според политическите потребности на съответната епоха.

Византия като обща цивилизация

Една от основните теми в разговора е понятието Pax Byzantina – византийският свят, разбиран като цивилизационна общност, обединена от православното християнство, римското право и споделена култура.

Според проф. Мишкова византийският модел на международни отношения съществено се различава от класическия римски. Докато Рим разчита предимно на военна сила и централизация, Византия развива мрежа от религиозни, династични и дипломатически връзки, които обхващат и народи извън непосредствените граници на империята.

Войната не е изключена от този модел, но не е и идеализирана. Предпочитат се преговорите, компромисите, размяната на пленници и дори териториалните отстъпки, когато те могат да осигурят мира.

Мишкова свързва тази политическа култура с православното разбиране за насилието като неизбежно духовно зло. За разлика от западното християнство, Източната църква не изгражда аналогично учение за справедливата война и отказва да обявява загиналите в сражения за мъченици само заради военната им смърт.

Именно този цивилизационен модел според историчката представлява ценна алтернатива на съвременните експанзионистични идеологии.

Как гърците първо отхвърлят, а после присвояват Византия

Особено показателна е еволюцията на гръцката историография.

Първите идеолози на модерната гръцка държава търсят националните корени изключително в Античността. За просветители като Адамантиос Кораис Византия е период на чуждо господство, религиозен догматизъм и упадък. Средновековното наследство се възприема като пречка пред възраждането на древния елинизъм.

През XIX век обаче настъпва радикален обрат. Историците започват да изграждат концепцията за непрекъсната приемственост между античната, византийската и модерната гръцка история.

Ключова роля има Константинос Папаригопулос, който представя византийските императори като гръцки владетели, а империята – като средновековна гръцка държава.

Така Византия се превръща от символ на чуждо потисничество в основание за национална гордост и териториални претенции. Тази промяна намира политически израз в „Мегали идея“ – стремежа към обединяване на гръцкия свят, включително територии от някогашната империя.

България: от „византийското робство“ до общото наследство

Българският случай е не по-малко противоречив.

Възрожденският национализъм се оформя в значителна степен чрез противопоставянето на гръцкото духовенство и Цариградската патриаршия. Борбата за църковна независимост насърчава отъждествяването на средновековните византийци със съвременните гърци.

Така се появява представата за двойното робство – османско политическо и гръцко духовно. Средновековните българо-византийски конфликти започват да се интерпретират като сблъсъци между две съвременни нации, пренесени назад във времето.

Тази схема оцелява и след Освобождението. Дори основоположникът на научната българска медиевистика Васил Златарски, според анализа на Мишкова, продължава да подценява византийското участие във формирането на българската християнска култура.

По-сложна е позицията на Петър Мутафчиев. Той признава величието на Византия, но същевременно разглежда нейното влияние като заплаха за самобитното развитие на българската държава.

Съществената промяна настъпва през втората половина на XX век, особено с трудовете на Иван Дуйчев. Неговата концепция за Slavia Orthodoxa представя византийското и славянското наследство като части от обща православна култура.

Така противопоставянето постепенно отстъпва пред разбирането за споделено цивилизационно пространство.

Сърбия и мечтата за собствена империя

Сръбската историография преминава през сходни преобразувания. Първоначално Византия е представяна като противник, но с издигането на култа към Стефан Душан тя започва да се възприема като цивилизационен образец.

В тази интерпретация Душановата държава е зародишът на нова сръбско-византийска империя, която би могла да наследи Константинопол, ако османското завоевание не беше прекъснало развитието ѝ.

Тук Мишкова откроява един от парадоксите на балканския национализъм: новите национални държави възникват под лозунгите на самоопределението и народния суверенитет, но едновременно с това черпят легитимност от имперското минало.

Гърците се обръщат към Византия, сърбите към Душановото царство, българите към държавите на Симеон и Иван Асен II, а румънците към обединителното дело на Михай Храбри.

Националната идентичност, която по принцип предполага разграничаване от имперската, всъщност запазва много от нейните символи и политически амбиции.

Как православната общност се превръща в национални църкви

До възхода на национализма православните християни в Османската империя се самоопределят предимно чрез религията, а не чрез етническата си принадлежност.

Те принадлежат към т.нар. Рум миллет – общността на православните, подчинена на Цариградската патриаршия.

През XIX век тази общност постепенно се разпада под натиска на националните движения. Сърбия, Гърция, Румъния и България изграждат собствени църковни институции, които се превръщат и в носители на националната идея.

Според Мишкова този процес има двойствен характер. От една страна, той подпомага националното освобождение. От друга, променя самата мисия на Църквата, като все по-често поставя патриотичните задачи пред духовните.

Тук възниква и проблемът за етнофилетизма – подчиняването на църковната принадлежност на етническия принцип.

Нациите не съществуват от незапомнени времена

Разговорът преминава и към по-общия въпрос кога възникват нациите.

Мишкова отхвърля примордиалистката представа, според която съвременните нации са непосредствено продължение на древни племенни общности.

Тя се придържа към модернистките теории, които свързват формирането на нациите с капитализма, масовото образование, печатната култура и развитието на държавните институции.

Това не означава отричане на етническата принадлежност в предмодерните общества. Но тогава религията, съсловието, местната общност и роднинските връзки често имат по-голямо значение за човешкото самосъзнание.

Модерната нация възниква, когато държавата успява да изгради усещането за принадлежност към една голяма, културно относително еднородна общност.

Днес обаче този механизъм отслабва. Националният исторически разказ вече не може да бъде централно контролиран, а хората избират между множество други идентичности – професионални, религиозни, културни и дори дигитални.

Русия и злоупотребата с православното наследство

Особено актуална част от разговора е посветена на съвременната руска политика.

Мишкова вижда съществено противоречие между православния идеал за мир и използването на православната символика за оправдаване на териториална експанзия.

Според нея концепцията за „Руския свят“ заимства езика на византийската цивилизационна общност, но го поставя в служба на съвременни имперски претенции.

Историчката настоява за ясно разграничение между законната самоотбрана и завоевателната война, както и между духовното наследство на православието и политическата му инструментализация.

Тя предупреждава, че подобни злоупотреби създават опасност самото православие да бъде отъждествявано с руския експанзионизъм.

Защо историята неизбежно се пренаписва

В заключителната част на интервюто Мишкова поставя под съмнение популярното убеждение, че историята е веднъж завинаги установен разказ, чието преразглеждане непременно представлява посегателство срещу националната памет.

Историческото познание непрекъснато се променя, защото се откриват нови извори, всяко поколение задава различни въпроси и никой изследовател не може да се освободи напълно от перспективата на собственото си време.

Това не означава произволно боравене с фактите, а осъзнаване на разликата между миналото и разказите, които създаваме за него.

В този смисъл книгата „Съперничещите си Византии“ предлага не просто нов поглед към балканската история, а възможност за преосмисляне на българската идентичност отвъд противопоставянето между Русия и Запада.

България принадлежи към историческо пространство, чието наследство не може да бъде сведено до нито една от тези съвременни политически категории.

А може би най-същественото послание на разговора е, че националното самосъзнание не изисква нито отказ от собственото минало, нито превръщането му в неприкосновен мит. То предполага способността да разбираме как сме станали това, което сме, и каква роля са изиграли другите в нашата собствена история.

U-DIGEST