Дебатът за миграцията в Европа навлиза в нова фаза. Старото противопоставяне между «отворени граници» и «затворени граници» вече не отразява политическата насока, която се очертава в момента на целия континент. Вместо това се формира по-селективна рамка, която има за цел да ограничи нелегалната миграция, като същевременно разширява контролираните законни пътища за работници, считани за икономически необходими.
Какво предвижда новият гръцки закон
Наскоро приетият в Гърция закон за законната миграция е показателен пример за тази промяна. Той не просто въвежда нови визови категории за висококвалифицирани работници, а преструктурира ключови части от цялата система. Конкретно законът:
- въвежда виза за таланти и виза за технологии за висококвалифицирани работници;
- опростява набирането на работници от трети страни;
- установява ускорени процедури за стратегически инвестиции и големи обществени проекти;
- предвижда автоматично подновяване на разрешенията за пребиваване в «безопасни» категории;
- определя минимален срок от две години за разрешенията;
- улеснява смяната на работодател за наети работници;
- поставя акцент върху връщането и борбата с нелегалната миграция чрез двустранно сътрудничество със страните на произход.
Голяма част от дискусията около закона се фокусира върху визата за таланти и визата за технологии. Тези пътища са значими не просто защото целят да привлекат висококвалифицирани работници, а защото илюстрират управляващата логика на новата рамка. Гърция не представя миграцията като морална абстракция или като обща отвореност към движението. Тя прави разграничение между видовете влизане, като дава предимство на онези, които могат да бъдат оправдани от гледна точка на икономическите нужди, стратегическата полза и държавната преценка.
Двете реалности, пред които е изправена Европа
По целия континент правителствата са принудени да се сблъскат с две реалности едновременно. Първата е политическа: обществото е изгубило търпение към неконтролираната миграция, пропускливите граници и системите, които изглеждат неспособни да правят разграничение между законно влизане и безредици. Втората е структурна: застаряващото население, постоянният недостиг на работна ръка и намаляващата демографска устойчивост оказват все по-голям натиск върху европейските икономики.
В продължение на години голяма част от европейската политическа класа предпочиташе да говори за миграцията в морални и недиференцирани термини. Тази рамка се срути, не на последно място защото пренебрегна различията, които обикновените граждани никога не спряха да правят:
- незаконното влизане не е същото като законното наемане на работна ръка;
- убежището не е същото като трудовата миграция;
- висококвалифициран работник, влизащ по определен маршрут, не е политически или социално равностоен на срива на граничния контрол.
Новият закон на Гърция отразява това разграничение с необичайна яснота. Той се стреми да направи законната миграция по-уредена, по-предвидима и по-полезна за националната икономика, като същевременно запазва по-твърда позиция спрямо незаконността. В този смисъл той не противоречи на по-твърдия тон по отношение на миграцията, наблюдаван в цяла Европа. Той изразява това настроение в по-зряла форма.
Реализмът има две страни
Съвременните европейски икономики не могат да функционират само на базата на реторична строгост. Болниците, селското стопанство, строителството, туризмът, логистиката и секторите, изискващи висококвалифицирана работна ръка, всички са изправени пред натиск върху пазара на труда, който не може просто да бъде пренебрегнат. Правителствата могат да затегнат условията за предоставяне на убежище, да засилят експулсирането и да увеличат граничния контрол — и много от тях имат сериозни причини да го направят — но все пак се сблъскват с основния факт, че застаряващите общества с намаляваща работна сила се нуждаят от известна степен на вътрешна мобилност на работната ръка.
Реализмът обаче има две страни. Ако селективната миграция иска да запази легитимността си, тя трябва да остане истински селективна. Европейската общественост е чувала твърде много обещания за тесни изключения, които по-късно ставали по-широки и по-нестроги от обявеното. Ако правителствата създават законни пътища, те трябва да покажат, че тези пътища са ограничени, прозрачни и обвързани с ясно определени нужди — а не с административни отклонения или удобство на работодателите.
Демографската криза не се решава с внос на работници
Има и един по-дълбок въпрос, който нито един сериозен консервативен аргумент не може да пренебрегне. Трудовата миграция може да облекчи недостига, но сама по себе си не решава демографската криза в Европа. Ниската раждаемост, забавеното създаване на семейство, несигурността на жилищното настаняване и отслабването на дългосрочното социално доверие не са проблеми, които могат просто да бъдат компенсирани чрез внос на работници. Държава, която третира законната миграция като заместител на семейната политика, образователната реформа или националното обновление, не обръща тенденцията на упадък — тя я управлява.
Това е особено актуално в случая с Гърция. Проблемът на страната не е само нуждата от работна ръка. Той е и дългата сянка на ниската раждаемост, емиграцията на младите хора и социалното изчерпване след години на криза. Всяка трайна национална стратегия трябва да си задава въпроса не само как да привлече таланти от чужбина, но и как да направи страната жизнеспособна за собствените си по-млади поколения.
Интеграцията: въпросът, който не може да се заобиколи
Легалната миграция е по-лесно защитима от нелегалната. Но само законността не решава проблема. Новите пристигащи все пак влизат в конкретно общество с отделен език, история и гражданска култура. Държава, която иска селективната миграция да успее, трябва да бъде ясна по отношение на интеграцията, очакванията и вида на общия живот, в който се приемат новодошлите. Административната ефективност не е достатъчна. Нацията все пак трябва да познава себе си.
Разгледан в тази светлина, новият гръцки закон не е отклонение от по-твърдата миграционна политика на Европа. Той е едно от проявленията на нейната еволюция — показващо, че акцентът вече не е върху отвореността като ценност сама по себе си, нито върху затварянето като лозунг, откъснат от икономическата реалност. Той е върху контролираното приемане, административната селективност и опита да се съчетаят суверенитетът с нуждите на пазара на труда.
Дали този модел ще устои, ще зависи от политическата дисциплина. Ако селективната миграция се превърне в евфемизъм за подновен либерализъм, доверието на обществото ще се подкопае още повече. Но ако остане ограничена, последователна и твърдо вкоренена в националните приоритети, тя може да определи следващата фаза на европейската миграционна политика.
Законът на Гърция е важен именно затова. Той не е просто вътрешна административна реформа. Той сигнализира посоката, която самата Европа трябва да поеме: към миграционен режим, който е по-тесен, по-селективен и по-безкомпромисно оформен от интересите на държавата.
Николета Куруши е политолог и журналист, живееща в Кипър. Нейни статии са публикувани в Middle East Forum, Modern Diplomacy и Geostrategic Forecasting Corporation. Тя има магистърска степен по международни и европейски изследвания от Университета в Пирея.
