Любомир Дацов е български икономист и експерт по публични финанси, в момента член на Фискалния съвет на Република България. Бил е заместник-министър на финансите (2003–2009) с ресор държавен бюджет и еврофондове, а по-рано – дългогодишен експерт и ръководител в Министерството на финансите. Има опит като общински съветник в София и преподавател по публични финанси в Софийския университет. Известен е с умерения си и аналитичен подход към фискалната политика и с активните си позиции по теми като еврото, бюджета и данъчната система.
Господин Дацов, знам, че е очевидно, но има хора, които все още не го разбират. Как се прави политика през и чрез бюджета?
Преди всичко е въпрос на мислене. Винаги, когато съм бил зам.-министър, е имало едни хора, които са ми задавали въпроса: „Как си представяте тези милиарди, които се управляват през бюджета?“. И определено представата не е като ги виждаш като пари, а като дейност, която тези пари финансират. Тоест имаш визията какво искаш да свършиш. А иначе онова, което се нарича бюджетна политика – това е политиката спрямо бюджетното салдо. Това е единственият показател на това, което се нарича бюджетна политика.
Също така бюджетът е въпрос и на стабилност на една държава. По-важна политика от това да имаш стабилност на държавата, здраве му кажи!
А можем ли да кажем, че може да се прави политика през бюджета, дори и по най-простичкия начин – като се приоритизира един политически сектор за сметка на друг? Например повече бюджетни средства за образование и култура, за полиция и армия и така нататък.
Абсолютно. Но тези неща не са равни, а дори и в рамките на Европа има абсолютно различни модели структури и дори като започнем от размера на публичния сектор, има много сериозни разминавания. Има и практики, които са чисто традиционни, просто са на исторически принцип, а не защото са по-добри. В публичните финанси има три равнища на управление. Едното е така наречената фискална дисциплина, което е макроикономическото изражение за това, което споменахме преди малко, когато говорихме за нивото на дефицита. Но вторите две нива, които се наричат ефективност и ефикасност, това е същината на политиката. Ефективността е политиката на секторно ниво. Определяне размера на различните сектори и съотношението между тях. Разпределението на парите между тях. Когато вече говорим за ефикасност, тогава разбираме качеството на публичните финанси и обикновено тогава се влиза в планирането на ниво отделна агенция. В момента можем да мечтаем за приоритизиране и правене на политика на ниво качество на публичните финанси. В момента правим отстъпление и дори загубихме, включително и в правенето на политика през макроикономическата функция на бюджета. Тоест може да се каже, че ние в момента направихме огромно отстъпление и не правим политика поне в смисъла, който би трябвало да се разбира.
Има ли някакво правило, някаква формула за това как трябва да разпределим общественото благо? Деница Сачева оня ден каза, че 67% от бюджета в момента отива за заплати. Така ли трябва да бъде?
Отиват и за социално подпомагане, разходите за персонал са планирани за 2026 г. малко под 11% от БВП, т.е те са около една четвърт. Не, не трябва да бъде така. Това което се нарича инкрементал бюджетиране, или по икономически елементи е практика за целите на макроикономиката, опростен метод на правене на бюджет. Има различни правила, които се наричат „добри практики“, има теория как се определя нивото на дефицита, има методи за бюджетиране за да определиш ефективността и ефикасността на отделните програми. Но правенето на бюджет е политически процес, въпрос на политически приоритети и от това никой не може да избяга.
Въпросът всъщност е има ли някакво правило за съотношението между това какво се харчи за консумиране и това какво – за реинвестиране.
Зависи от икономическата стратегия. Той затова бюджетът в момента не е много адекватен, защото на чисто на макроикономическо ниво това, което ние мерим е, че икономиката прегрява, и това се дължи на затегнатия пазар на труда и експанзията на бюджета. Всичко това се излива в огромното потребление, тъй като растежът, както виждаме в момента, изцяло е следствие на това. А пък следствие от това свръхактивно потребление е инфлацията. Появяват се диспропорции в производството и в отделните сектори. И за да ги няма всичките тези неща, е добре да има охлаждане на икономиката, по линия на потреблението, стимулиране на инвестициите.
На какво се дължи този скок в потреблението? Откъде се взимат тези пари, които се дават на хората да ги харчат и да потребяват.
Значи имаме много добър икономически моментум , което е в основата на растежа. Но много е важна структурата му, откъде идва. И това е основно през бюджета и натиска който оказва върху реалния сектор. Само разходите за персонал тази година скачат средно поне до около 26% на централно ниво. Но това е тенденция от няколко години, просто нещата станаха прекалено видими.
Тоест значи някъде в икономиката отнякъде се появяват пари и тези пари може да си позволим да ги разпределим като възнаграждения на хората?
Включително и това. И тъй като в края на краищата пазарът на труда е също в конкуренция и ти имаш една голяма част немалко заети в публичния сектор, който държавата помпа. Нали заради това спада и производителността на труда! Частният сектор е принуден да вдига заплатите и той, за да се конкурира с публичния. Естествено, не го възприемайте толкова директно, а са принудени в края на краищата да водят някаква политика на вдигане на заплатите. В края на краищата едни малко под 500 000 човека са тези, които са на минимална работна заплата или поне така се водят. Така, че там като вдигнеш 20%, както се казва с 20% е натиска отдолу. И естествено един квалифициран работник си казва: защо аз трябва да взимам толкова, колкото един работник без образование, който общо взето не допринася чак толкова много. Но трябва да кажа много ясно, проблема не е в посоката, проблема е в скоростта и небалансираността на промените. С други думи всичко е баланс и проблема е, че той е нарушен.
И на фона на тези добри условия за икономиката, как преценяваш новия бюджет 2026? Първия, който е в евро? Добър ли е или лош, или посредствен, или…
Бюджетът трябва да отразява промените както във външната среда, така и в това, което се случва „у дома“. А за съжаление бюджет 2026 не прави това нещо. Той казва: „Аз имам собствена линия. Мен не ме интересува какво става около мен“. Макар че той по принцип трябва да се грижи за всички, нали? И де факто бюджетът не предвижда външни рискове при нужда да се стимулира инвестирането в икономиката. Бюджетът първо няма никакви буфери. Точно обратното той така разходва, че ще бъде принуден в средносрочен план да вдига още данъци. Честно казано, това сега няма да е последното вдигане на данъци.
Как се връзва вдигането на данъците с насърчаването на инвестирането?
Ами не се връзва. Точно това се опитвах да кажа. Бюджетът не прави буфери, за да може да финансира всичките тези желания, да бъде добър и да харчи повече. А на практика единственият начин да го направи е да започне да вдига данъци и по този начин да затормозява инвестициите в реалната икономика. Защото никой нормален човек няма да инвестира повече, ако вдигаш данъците и влошават бизнес средата. Икономическата ситуация скоро няма да бъде толкова добра, колкото е в момента. Ние имаме две изключителни 2024, 2025 – две изключително добри години за България от икономическа гледна точка. Абсолютно всичко расте, всичко е в подем. Просто има. Понякога има такъв такава пролука, която се получава и от която ти трябва да се възползваш, защото не се знае докога ще бъде.
И във връзка с данъците и бизнес климата. Каква беше идеята на това да се повиши данък дивидент от 5 на 10 процента? Каква е, каква е целта и има ли разлика между това, което се говори в медиите, и същинската цел? И също: какъв ще бъде резултатът от увеличаването на данък „дивидент“?
Тук нито има бюджетна цел, нито пък има някаква друга смислена. Онова, което ще остане в съзнанието на всеки един инвеститор, когато чете доклада на консултантите и взима решение дали да инвестира б България, ще бъде единствено: „Вдигат данъците“. И онова единствено нещо, което България има като предимство към момента – стабилна данъчна среда – вече го няма, защото средата ще бъде непредвидима, ще бъде непредвидима, защото бюджетните разходи не са под контрол. Точка по въпроса.
Ами данък дивидент? Какво общо има със заплатите? Това е данък, който се взима от човека, който веднъж си е платил данък печалба.
Това е тезата на синдикатите и на хората от БСП – че работодателите използват данъка дивидент за да източват пари и след това да плащат заплати под масата, за да спестяват осигуровки.
Ама те щом обявят някакви пари за дивидент, вече са им платили 15%, а не 10% данък…
14.6% ефективни. Защото се умножават нещата. Но да, няма логика в това нещо. Аз просто разказвам версията на синдикатите и на хората от БСП. Иначе това, което те разказват, е икономически нонсенс. Може и да има някой, който да го прави, но логиката не е, когато се бориш със сивия сектор, да повишаваш данъците, защото повишаването на данъците води до нов сив сектор. И аз съм потресен от това, че тези хора си позволяват дори да излизат по националната телевизия със самочувствието, че тяхното схващане за данъците е една ли не принос към икономиката. Сивия сектор съществува с причини, една от тях е, че условията за правене на бизнес не са достатъчно добри и те принуждават да стоиш там, за да оцелееш. Затова добрата бизнес среда, е онова което работи.
За мен това е някакво страшно сиромахомилство, което казва: ето на ние ударихме богатите още веднъж, че да им стане гадно!
Ами то това сиромахомилство много върви в България и всеки се изкушава, нали? Дори преосмисляме собствената си история заради него. Понеже много обичам част от твоите тези, нека „вляза в обувките ти“ и да повторя онази, че не толкова Ботев и Левски са символите на нашето Възраждане, ами точно ония чорбаджии, които са създали университетите, които са отворили училищата, които са започнали да създават икономиката на държавата. Но за тях не говорим толкова много и толкова патетично. Именно те са стълбовете на обществото, те са „героите“.
Същото нещо и в момента върви. Нали ти ме попита одеве как се прави политика през бюджета? Политика се прави като определиш предизвикателството пред себе си. Каква икономика искаш? Искаш икономика, която подкрепя растежа и заетостта. Може да не е романтично, но е прагматично.
Задавам си въпроса с щенията пак на БСП и на всякакви други хора да променят пропорционалния данък на прогресивен. Та той има и недостатъци, и плюсове, но в края на краищата в нашата ситуация кого ще удари? Преминаването на прогресивния данък ще облекчи и ще стимулира уж евтиния труд на хора, които са без образование и качества. За сметка на хора, които са квалифицирани и труд с висока добавена стойност. Ето го твоето „сиромахомилство“.
За съжаление проблема с така наречения „плосък данък“ влезе в най-долнопробния наратив и вече казаха, че плоския данък бил белег на бананова република, без въобще да знаят какво е бананова република.
А то няма, то няма връзка в тази посока. Много хора не разбират, че всъщност данъците имат една основна функция и всички останали са допълнение. Ефективността на системата се мери, когато при различни, при равни други обстоятелства успяваш да получиш оптимални приходи, така че да финансираш разходната част, нали? Данъчната система е създадена да финансира държавните разходи като това, което една държава решава сама, че трябва да харчи. Оттук нататък харченето трябва да е по най-ефективния и по най-добрия начин. Естествено, има измерения на различните нива, но на първо място пак това, което ме пита – как се прави политика. По-ниското ниво на косвените данъци предполага създаването на условия за по-висок растеж и заетост, а увеличаването на косвените данъци предполага таксуване точно на този тип потребление, който в момента имаме, включително на прегряване..
Не мога да не попитам и за епопеята около еврозоната в крайна сметка ЗА или ПРОТИВ еврото?
Аз съм първият човек, който е ръководил работната група за присъединяване към еврозоната. Така че аз дълбоко вярвам. За мен това е сбъдната мечта, за която съм работил над 20 години.
Ами хайде да го обясним още веднъж. Защо?
Ами защото е много важно. Самите икономически измерения са второстепенни в нашия случай. Много важно е към каква общност принадлежи и всеки един знае, че му е много важно какъв му е съседът. А пък и в работата също е много важно с какви хора работиш. И не е маловажно посоката на развитие на една държава и към какво се присъединява и степените на интеграция, защото дори в живота може да стоиш и да си част от една компания, ама не е все едно дали си част от външния кръг или от по-вътрешния. Влизането в еврозоната, казваш. Съгласен ли си, че мястото на България в Европейския съюз и от тук нататък, ако ти си съгласен, това вече е естествена стъпка. Това е част от нещо, което вече сме избрали, вече се случва.
Тоест ние можем ли да кажем, че проблемът с еврозоната не е само икономически и финансов, но и цивилизационни, културен? И може би затова дебатът изглежда по този кървав начин?
Да. В края на краищата, нали за да имаш една общност и нещата да се развиват. Това, което се нарича единен пазар, всъщност позволява на България, пък и на всички европейски страни в момента, да стоят зад това, което са. Друг е въпроса, че нещата не са съвършени. Дори слабостта на политиката, криворазбраните политически приоритети немогат да променят предимствата да бъдем в ЕС. Липсата на смелост, за промяна, осъзнаване на собствените интереси и заявяването им ще е дълъг процес. Но дано по този път не свършим някоя и друга необратима глупост. Иначе политическото лидерство ще си дойде на мястото, както виждаме това е цикъл.
Чухме, че финансовото министерство планира догодина нов дълг от 10 милиарда евро, с което до края на следващата година още дълго ще нарасне на 37.5 милиарда евро. Поне така го чета в медиите. За какво ще бъде употребен този нов дълг? Крие ли някакви опасности? Това увеличение на дълга.
Де факто от 3 милиарда и половина евро са за финансиране на дефицита и 1 милиард е нужен за покриване на падежи. Всичко останало отива за „правене“ на политика – темата, с която започнахме. Политиците имат така наречените „операции под черта“ в две посоки – или приватизираш имущество, или създаваш нова държавна собственост. В момента се опитват да избягат от ограниченията, които имат вече в разходната част, защото там растежът е лимитиран от разходите, независимо от безумията, които се случват. А ти се опитваш допълнително да създадеш квази дефицити, квази дефицити, прехвърляйки неща, които са типичен разход на бюджета към държавни компании, основавайки нови или увеличавайки капитала им. Такива действия може да са приложими, когато имаш някакво временно неравновесие и си принуден да го компенсираш, но когато го направиш системно, то няма как да работи.
Тоест и тук може да кажем, че въпросът е колкото икономически, толкова и политически?
Той е преди всичко и абсолютно политически. Той е абсолютно политически дотолкова, доколкото политическо е решението да прекрачиш едни граници, които до този момент никой не си е позволявал да прекрачи. За прекрачването на граници е нужна политическа оторизация.
И в този смисъл различават ли се радикално икономическите политики на различните партии на нашия терен? Чия икономическа политика ти харесва най много? На коя партия?
Ами виж, аз винаги съм определил себе си като дясно мислещ. Навремето мисля, че бях либерално мислещ, или поне дотолкова, колкото индивидуалната свобода е много важна за мен. Сега малко по малко се превръщам все повече в консервативен човек. Но да кажем, че няма как това да не се случва в годините, нали? Възрастта до голяма степен определя консервативността на човека. Но не се е променило вижданията ми за това как работи една икономика. Моето дясно е дясното на практическия опит, който съм натрупал в годините. Защото няма как да си добър икономист, ако никога не си работил икономика. Няма как да разбираш от бюджетна политика, ако никога не си правил бюджет и не си видял как се случват нещата. Както няма как да разбираш от монетарна политика и да си минавал само покрай сградата на БНБ. Естествено не абсолютизирам нещата.
А и все пак има ли? Има ли разлика в мисленето на партиите по отношение на икономическата политика или всеки, или всеки е изпаднал в такъв популизъм, че говори каквото се очаква да се чува от него.
А, по-скоро това, което ти каза. Говорят това, което си мислят, че избирателите очакват да чуят от тях. Но друг е въпросът, че унисекс политиката в един момент дава възможност на този, който говори най-сладко, да изглежда отлично в стадото, защото самите политици се превръщат в част от стадото. Когато третираш избирателите като такива, като едни хора, които по принцип са почтени, но в своята цялост са компактна маса от електорални единици – именно и политиците, които се борят за възторга им, стават като тях. И затова в момента виждаме точно тази дискусия, която се получава, нали? Както и напрежението, да ли ще има „new comers”. Но дори тези „ново дошли“ са принудени да говорят старите неща, онези неща, които компактната избирателна маса иска да чуе. Тя затова е толкова ожесточена борбата в този модел на унисекс политиката – защото политиците са абсолютно еднакви и разликата не е в това какво казват и зад какво застават, а само в това дали го казват по по-атрактивен начин от опонента.
И накрая, нека да си поиграем с въображението и да кажем каква трябва да бъде икономическата и финансовата политика на държава като България в стратегически план.
Каквато и да е, трябва да можеш да бягаш по бързо от останалите. Никоя държава не е изолирана система, а е в сложни отношения на скаченост с други държави и е длъжна да се съобразява със зададеното в тази система. Това е базисния принцип – за да бъдеш, за да се развиваш, скоростта на промените, които правиш в държавата си и нещата, които се случват там, трябва да е по-голяма, отколкото на останалите. Това е мечтата и това е целта. Друг е въпросът дали ще се случи. Нужно е да си достатъчно гъвкав, да се променяш, да си готов за тези промени. Защото е доказано, че всъщност най-големият проблем пред реформите е отказът да се променяш.
От страх да не платиш цената…
Ами, в края на краищата винаги плащаш по-високата цена, защото светът, независимо дали искаш и какво ти е мнението, той си се променя с теб или без теб. И хубавото е ти да си поне част от средното ниво на промени. Защото под средното вече изоставаш. Така че за мен е много важно ние включително да стимулираме и да залагаме на политици, които имат визията как България да върви по-бързо от средното ниво. Това е високата политика, а не конкретните мерки.
Тоест, ако трябва да обобщим, можем да кажем, че политиката на страна като България трябва да е такава, че все пак да бъде в крак с другите, да не изостава, независимо от предизвикателствата, които ща ѝ се наложи да приеме.
Политиката трябва да дава отговор как вървиш бързо и устойчиво напред. Това е, другото са подробности, често пъти и изненади. Важно е темпото.
